Да живееш вечно... (разказ)

Да живееш вечно...
Значи ли това да се отречеш от всичко?

Какво означава да живееш вечно? Всеки приема това по различен начин. Но за Алейша това бе просто частица пясък от морето, загубена и
забравена от времето. Момичето с всеки ден придобиваше изморен и застаряващ, не външно, а вътрешно, вид. Душата и вече бе мъртва,
далеч от спрялото каменно сърце. Но на пук на всички природни и биологични процеси, тя се „радваше” на живота.
На вратата на малката порутена къщичка в края на града, в началото на гората, се почука. След като отвори със скърцане малката дървена
врата, свежият полъх на борови иглички нахлу в прашния въздух около извехтелите мебели. На вратата стоеше тя. Онази мрачна жена,
която никой освен Алейша не очакваше повече от всичко на света. Тъмната и права коса се спускаше по раменете към сивата роба и
оформяше белите ириси на съдбата. Червените и сочни устни изпъкваха върху снежнобялата кожа. В ръцете си тя държеше книгата, която бе
ключът към изхода на вечността и малката частица успокоение. Накъсаните страници не помрачаваха новите кафяви корици, надписани с
едри букви:
Никой никога не ще разбере
тайната ни.
Никой никога не ще разгадае вечността.
Ала вечността значеше ли нещо за момичето? Нима тя не я притежаваше, нима не бе изпита от нея. Ах, а други жадуваха да я имат, да се
докоснат до нея. Колко жалки са... Не разбират ли, че без любов, радост и близки, вечността е нищо? Едно голямо и безцелно пътуване като
на изоставен остров насред океана?
Странницата се усмихна леко на една страна и кимна леко с глава. Красотата струеше от всяко нейно движение, както и страха,
нечовечността и студенината. Нея не я интересуваше нищо, само поредната заблудена душа, която да омая и да излъже. Но да я направи
нещастна. За разлика, Алейша не се боеше. Тя отваряше широко ръце пред смъртта, пред рая или ада.
Гръмотевици разцепиха небето и тъмни облаци го замрежиха. Вятърът развя зелените корони на дърветата и вплете във вихрушката косите
на девойките. Лицата им останаха все така вперени едно в друго, погледите им се пресичаха. Но не проронваха нито дума. Защото и двете
знаеха какво предстои, какво ще се случи. И го показваха смело.
Кап, кап... малки тъмни капчици закапаха. Върху студената каменна кожа на Алейша се докосна една от тях. Очите и прибягнаха към
мътната и кървава течност. Тъмна, приканваща и зла. Тя бе причината за всичко. Приканваше я към злини. Криеше в мрака толкова много
желания и неистини. Никога не ще забрави вкусът на дивото, на свободата, но и не ще си спомни за него с радост, както към детските си
спомени, обгърната с любов и нежност, топлота и грижи.
Върна очи към гостенката, но нея вече я нямаше. Капките се ронеха една посред друга, като кървава вълна от прегрешение, а малката
порутена и скъпа за нея къща, била и дом и убежище, изчезна. Останаха само спомените по несподеления живот, мрачната съдба и тъмното
минало, когато всичко бе променено за секунди, зарязано и изчезнало.
Тъмнината я обръгна от всички страни... настръхванията от допира на студената течност нарастваха, а неизпитания до тогава студ прерасна в
болка. Какво стори? Бе ли правилно да желае толкова смъртта? Да я призовава? Можеше ли да поеме по друг път, да се отвори към света и
слънцето в него. Макар и да не можеше да види сгряващите утринни лъчи, да изпита тяхната топлина и нежност никога, картината на
озаряването на всяка малка животинка, на отблясъка в капката роса, щеше да остане завинаги. Защото никой не живее, когато живота не е
истински, а само и просто една чиста илюзия на самозаблуда.


Да живееш вечно не е награда.
Да живееш вечно не е наказание.
Това е просто нещо, което трябва да приемем, ако ни се наложи.
Или да откажем, ако можем.


Тъмнината разтвори своите криле и приветства новата душа с радост. Една от многото....